ИВАН АЛЕКСАНДЪР (неизв.-1371)
Цар (1331-1371). Произхождал от рода Шишмановци. Владенията му обхващали Ловеч и неговите околности. Възкачил се на българския престол след свалянето на цар Иван Стефан чрез болярски заговор. Първата му грижа след неговото възцаряване била да продължи мирните отношения със своите западни и северни съседи. Чрез династичен брак (1332) на новия сръбски крал Стефан Душан със сестра му Елена установил приятелски отношения със сърбите. Осигурил по мирен начин приятелски отношения и с влашкия владетел, И. А. предприел военни действия против Византия с намерение да освободи заграбените от нея български територии между р. Тунджа и Черно море. В резултат на успешните действия на българските войски византийците били изтласкани от тази област, като в техни ръце останала само черноморската крепост Месемврия. Опитът на византийския император да си възвърне тази територия завършил без успех. Войските му претърпели поражение в Русокастренската битка 1332 и той бил принуден да подпише мир с И. А. За да скрепи приятелските си отношения с българския цар, император Андроник III дал за съпруга на Михаил Асен (син на И. А.) своята дъщеря Мария. Мирните отношения между България и Византия не продължили дълго. И. А. се намесил във вътрешните междуособици в Цариград, настъпили в началото на 40-те г. на XIV в. след смъртта на император Андроник III. Българският владетел застанал на страната на малолетния византийски император и за оказаната помощ получил Чепино, Кричим, Перущица, Станимака и др. крепости в Родопската област. През 1366 И. А. отблъснал флотата на граф Амадей VI Савойски, който като византийски съюзник нападнал черноморските градове. Докато периодът от 1331 до 1364 се характеризирал с, общо взето, успешни войни на българския цар, последните години от неговото управление били съпътствани с непрекъснати сепаратистични опити на отделни феодални владетели. От пределите на българската държава се отцепил най-напред боляринът Балик, който се обявил за независим владетел в Североизточна България и положил началото на т. нар. Добруджанско княжество. Вместо да предотврати тази тенденция, И. А. сам я продължил, като в началото на 60-те г. на XIV в. разделил държавата на две части: едната с център Видин поставил под управлението на първородния си син Иван Срацимир, а другата, с център Търново - на втория си син Иван Шишман. Освен това през 1363 влязъл в съюз с османските турци против Византия и с това улеснил тяхното нахлуване и закрепване на Балканския полуостров. По време на своето продължително царуване И. А. насърчавал развитието на търговията, покровителствал и дарявал редица манастири и черкви, съдействал и за развитието на книжнината и културата. По негово поръчение през 1356 било съставено евангелие, придобило известност като Иван-Александрово евангелие.
